Разказ за близкото бъдеще на цивилизацията ни, в което хората разполагат със собствени дигитални медицински системи в телата си, които се грижат за тяхното здраве, колите им се управляват сами, а летящи дрони им носят вещите. Въпреки това, те продължават да се сблъскват със същите човешки проблеми, с каквито и в миналото.

***

Филип знаеше, че това ще бъде поредният глупав случай, който щеше да се разкрие от само себе си. В двадесетгодишната си кариера на полицейски инспектор многократно беше ставал свидетел на „изчезнали“ хора, които се завръщаха след някой друг ден с махмурлук и гледаха извинително полицаите. Влезе в дома на предполагаемата жертва, където го посрещна лейтенант от близкия участък и набързо го въведе в обстановката.
– Какво имаме до момента?
– Абсолютно нищо, господин инспектор. Никакви улики или подозрителни обаждания. Ако не броим една странна бележка на бюрото в хола.
– Какво пише на нея?
– Само едно изречение: „Когато връзката се разпадне, започва животът.“.
– Какво??? – Филип не скри изненадата си.
По-младият му колега го погледна стъписано:
– Странно нали. Какво ли може да означава?
Филип потъна за кратко в мислите си. След това погледна своя колега:
– Благодаря ви, лейтенант, можете да си тръгвате.
– Наредено ми е да остана, господине. В случай, че изчезналият се завърне.
Той нямаше да се завърне, Филип знаеше много добре това, защото преди много години същата странна бележка беше открита на едно друго място, в дома на друг изчезнал човек. И той никога не се завърна. Този човек беше негов брат.

***

– До късно работиш – шефът на Филип влезе в кабинета му.
– Да преглеждам здравния отпечатък на изчезналото лице от тази сутрин. Не разбирам, как е възможно достъпът до информация да е прекратен толкова внезапно.
– Странно нали … – шефът му се почеса и също се замисли.

Здравният отпечатък представляваше подробна база с данните от тялото на всеки гражданин. Годината беше 2055-та и всеки жител на планетата отдавна имаше собствена здравна система, вградена в тялото му. Десетки сензори и нанороботи проследяваха в реално време всички телесни показатели, а информацията се изпращаше в реално време до сървърите на личните лекари, където се анализираше от сложен софтуер и се прогнозираше вероятността от заболяване. Инфаркт, рак и десетки други болести, считани в миналото за нелечими, днес бяха откривани още преди да се превърнат в заплаха и вградените в тялото наноботи си свършваха работата, справяйки се с тях още в зародиш.

Цялата тази информация за здравето на определен индивид, наречена здравен отпечатък, можеше да бъде предоставена във всеки момент на органите на реда, застрахователите и други оторизирани организации. Това беше особено полезно при разследването на смъртни случаи, когато следователите получаваха почти моментално информация за причините за смъртта.

Само дето в случая с изчезналия сутринта човек тази информация липсваше. И не само това. Неговото тяло беше престанало да предава каквито и да било здравни данни през последните близо 24 часа. Нещо подобно преди време се беше случило и с брата на Филип. А също и това смахнато послание, което беше идентично и в двата случая. Той трескаво обмисляше вариантите. Цял ден беше преглеждал информацията. Пусна дори запитване в системата за други случаи със сходно съобщение и очакваше резултатите всеки момент.

Шефът му също изглеждаше озадачен.
– Май до сега не е известен друг подобен случай.
– Всъщност, не е така …
– Какво имаш предвид?
Филип реши да бъде откровен с него. Разказа му всичко – за странната бележка и за изчезването на брат си преди повече от десет години.
Шефът му дълго гледа навъсено в пода. Накрая отрони:
– Ти имаш ли някаква представа, какво може да се е случило?
– Никаква. Това е загадка, която искам да реша повече от всичко друго на света.
– За съжаление, разбираш, че ще трябва да ти отнема случая.
– Но, сър …
– Филип, оценявам това, че беше откровен с мен за брат си. Но това те прави емоционално обвързан със случая. Няма как да го оставя на теб. Стивън ще се заеме. Съжалявам.
Той беше прав. Филип изпсува наум, стана, взе палтото си и излезе.

***

Колата на Филип знаеше много добре пътя към дома му и го носеше натам автоматично, без той да прави каквото и да било усилие. Това му позволяваше да отдели време на мислите си, които бяха прекъснати от сигнала за нов имейл. Бяха дошли резултатите от запитването в системата. Филип прехвърли съобщението към колата си и предното стъкло автоматично се превърна в екран, на който се появи писмото. Инспекторът зачете. Оказа се, че случаите с неговия брат и с днешната жертва далеч не бяха единствените. При общо 27 идентични изчезвания на хора беше оставено същото съобщение – „Когато връзката се разпадне, започва животът.“ Какво ли можеше да значи? Филип прехвърли цялата сводка с надежда да открие някаква следа. Беше отстранен и знаеше, че шефът няма да му се зарадва, ако разбере, че се рови, но любопитството му надделя. Всички случаи бяха прекратени без да бъдат открити изчезналите и те бяха обявени за мъртви. Нямаше никакви улики, нито заподозрени за убийствата. Ако това действително бяха убийства.

Колата му съобщи, че е пред дома си. Филип вече беше на път да се откаже, когато откри нещо интересно. Майката на един от изчезналите беше споменала нещо странно пред полицаите: „Той отпътува в планината.“ След което беше отказала да обясни, какво има предвид. Не беше много, но Филип реши да си опита късмета. Не беше трудно да намери номера на жената, а тя се отказа по-отзивчива, отколкото очакваше. Без дори да излиза от колата си той потегли натам.

***

Жената го посрещна по-дружелюбно, отколкото предполагаха обстоятелствата.
– Значи разследвате друг подобен случай като този със сина ми? Не беше нужно да биете път чак до тук. Аз вече разказах всичко на вашите колеги.
– Интересува ме по-конкретно едно ваше изказване – „Той отпътува в планината.“ Кои планини сте имали предвид?
– Вече казах на полицаите още тогава. Няма никакви планини. Не знам защо го казах. Просто ми се изплъзна от устата. Може да съм мислила за някакви планини или нещо такова …
– Госпожо, много е важно да си спомните всяка подробност. Моля ви!
– А мога ли да ви попитам на какво се дължи внезапният интерес от полицейски инспектор към случай от преди няколко години? И кое е толкова важно, че не може да изчака следващия работен ден, а се налага да идвате при мен вечерта?
Филип я погледна, чудеше се дали да й каже. Оказа се, че не е необходимо.
– Господи, вие сте не идвате по работа … Случило се е и с ваш близък, нали?
Той кимна. Жената го изгледа, взе каната и напълни чашата му с кафе. Вградените сензори в тялото му усетиха миризмата на напитката и мигновено изпратиха гласово съобщение „Прекаляването с кафе в 20:00 ч. вечерта не е полезно“. Филип се усмихна, погледна възрастната жена, която му отговори със същото. След това стана сериозна:
– Те наистина са там. В планините на север.
– Кои те?
– Синът ми, вашият близък, когото търсите и много други хора …
– Къде са?
– Селището им е на около 500 км. северно от града. Не знам точното местоположение, но имам написани координатите.
– Това не е възможно, там няма селище.
– Нормално е да мислите така. То не е вписано в никакви регистри.

***

Малко по-късно колата на Филип вече напускаше града. Автомобилът се беше свързал с неговия умен дом и беше поръчал току що приготвената в дома му вечеря да бъде доставена с домашния му дрон в колата. Минути по-късно инспекторът ядеше от прекрасно приготвеното пилешко месо и размишляваше.

Когато пристигна на указаното място, вече беше късна нощ. Изпрати един летящ дрон на обиколка в региона, а сам излезе и започна да обикаля наоколо. След половин час уморително катерене вече се съмняваше, че идването му тук е добра идея. Беше се доверил на една стара жена, която тъгуваше за сина си. На какви ли фантазии беше повярвала и защо той самият й се върза … Точно тогава го видя. Малко блещукане в горичката пред него. Запъти се натам. Не беше взел оръжие със себе си и нямаше никаква представа какво ще открие. Десетина минути по-късно вече беше приближил осветеното място и започваше да различава малки дървени постройки сред дърветата. Пред една от тях беше запален огън, а няколко души седяха около него и водеха тих разговор. Филип се приближи още няколко стъпки, когато един от тях го видя. Всички погледи се насочиха към него.

– Кой сте вие и какво търсите в нашето селище?
– Нямах никаква представа, че тук има селище. В картите и регистрите не е отбелязано такова.
– Разбира се, вероятно нямате никаква представа как да се ориентирате, без картите и регистрите. Вие самият излизал ли сте някога от града
Филип понечи да спори, но след това осъзна – действително беше прекарал целия си живот без да напуска този град. Също както и повечето хора, които познаваше. От десетилетия никой не живееше извън големите мегаполиси и съвременните жители нямаха навика да напускат уюта на своите градове, освен ако работата им не го изискваше. Непознатият го изгледа с насмешка и понечи да спомене още нещо иронично, когато забеляза полицейската му значка. Изражението му стана сериозно.
– Не отговорихте каква е целта на идването ви тук.
Филип проследи погледа му. След това се огледа и забеляза още десетина човешки фигури, приближаващи се в сенките. Нямаше шанс срещу всички. Въпреки това каза:
– Дойдох да търся отговори.
– Така ли? А случайно да сте чували израза „любопитството убило котката“?
– Заплахите срещу полицейски служител са углавно престъпление …
В този момент се извиси спокоен, но настоятелен глас:
– Тук никой никого не заплащва.
Докато се опитваше да се съвземе от първоначалния шок Филип се насили бавно да погледне човека, изрекъл думите.
– Здравей, Филип.
Въпреки че не го беше чувал от повече от десет години, той никога нямаше да забрави този глас. Той принадлежеше на брат му.

***

– Защо никога не ми се обади. Защо не изпрати съобщение или писмо, за да знаем, че си добре?
Двамата с брат му стояха сами в една от малките дървени къщи и разговаряха. Местните ги бяха оставили насаме.
– Филип, трябва да разбереш, че в това място има правила, които не съм измислил аз и които не мога да оспорвам.
– Какво е това място?
– Това е селище на горските хора.
– Горски хора? Какво пък е това? – Филип беше искрено изненадан.
– Вероятно ще ти е трудно да го разбереш. Ти си подвластен на големите градове с тяхната технологична инфраструктура, автомобили – роботи и хиляди сензори около и във теб. Тук всичко това отсъства.
– Но вие сте едва стотина човека. Как оцелявате и се изхранвате сами и без техника?
– Грешиш, Филип. Ние сме хиляди. Разпръснати сме из целия континент.
– Значи има и други такива селища?
Брат му кимна:
– Точно така. Първите горски хора са се отдръпнали от градовете още преди петдесетина години. От тогава броят на селищата се увеличава непрекъснато. Все повече жители на градовете избират този начин на живот. Разбираш ли, това е естествена реакция срещу обсебващия ефект на дигиталните технологии. Когато те са били само в нашите телефони и компютри, нещата са били приемливи. Но скоро след това са навлезли в сградите и автомобилите, в дрехите и дори в телата ни, а това вече е започнало да променя нашата човешка същност.
– Но ползата от технологиите е огромна. Днес сензорите в нашите тела могат да извикат лекар автоматично, ако припаднем, а много от смятаните за нелечими преди болести, вече се лекуват още преди да са възникнали. Нима здравето и животът ни не са на първо място?
– Ако живееше тук, щеше да откриеш, че истинското здраве е в дишането на чист планински въздух, слънчевата светлина, спокойствието и разходките сред дърветата. И никакви сензори не могат да компенсират липсата на тези неща. Казваш, че в градовете вие вече откривате раковите заболявания още преди да се появят? Така е, Филип, но все пак се появяват, нали? А тук не сме имали случай на рак вече десетилетия. Разбираш ли, нито един. Твърдиш, че всички роботи, които използвате, са ви от огромна полза, но можеш ли със сигурност да кажеш, каква е разликата между тях и теб самия, когато тялото ти се управлява от стотици миниатюрни машини.
Филип мълчеше:
– Щом всичко тук е толкова прекрасно, защо не го споделите с жителите на градовете?
– Така е по-добре, Филип. Който иска да дойде трябва да ни открие сам и наистина да пожелае тази промяна.

***

На следващия ден колата на Филип отново го носеше по пътя към скритото планинско селище. Не му трябваше много време, за да разбере какво трябва да направи. Беше изключил всичките си телефони, сензори и други устройства в тялото си. А на бюрото му стоеше бележка с едно единствено изречение: „Когато връзката се разпадне, започва животът.“

Автор: Александър Александров