Всички светове – част 1

Студентът Страхил закъснява за изпит, когато изненадано установява, че всички са изчезнали. По улиците на Студентски град няма никого, а по-късно става ясно, че това важи и за цяла София. Същевременно странни звуци се чуват близо до града. Опитвайки се да разбере какво е станало, Страхил отива да търси властите и установява, че не е единственият човек наоколо. Но това прави ситуацията още по-опасна …

***

Петнадесет минути след събитието.

Страхил се събуди от тревожно усещане. Един поглед към часовника беше достатъчен за да изхвърчи от леглото.

– Мамка му, закъснявам за изпит! – каза на себе си.

Обу си панталоните, докато се опитваше да не обръща внимание на главоболието. По принцип ставаше рано, но вчера беше петък и си беше позволил да запие с приятели. Изкара си мега добре, само дето сега минаваше 10 часа, а изпитът му по история на стария свят започваше в 9:00 и освен това оня глупак – асистентът беше предупредил, че няма да пуска никой, който закъснее и с 5 минути. Тъпа история …

Докато излизаше от блок 57 в Студентски град вече беше успял да се разбуди, както и да премисли ситуацията.

„Ще кажа, че съм попаднал на зверско задръстване. Ми кво – пътят при Семинарията е в ремонт и колите се влачат като буболечки … Обаче тъпото е, че там наистина ще има задръстване и това ще ме забави още повече. Мога да хвана такси и да го накарам да … Чакай малко …“

Постепенно забави ход и започна да се оглежда във всички посоки. Нещо не беше наред …

Беше съвсем нормално за събота сутрин да няма много хора по улиците на Студентски град в София. Бъдещето на нацията изтрезняваше по общежитията, а някои студенти дори все още си допиваха, посрещайки почивния ден в неадекватни разговори за живота. Само че днес сякаш наоколо нямаше абсолютно никого … Нито една закъсняла компания не се прибираше по блоковете си, нито подранили колеги бързаха за лекции или изпити. Момчето от павилиончето за вестници също не беше вътре, въпреки че вече беше успяло да нареди новите броеве по рафтовете. Страхил надникна през прозореца, но не видя никого в тъмното.

Нито една кола не се движеше наоколо, макар, че в далечината пред Зимния дворец един голф изглежда беше със запален двигател и всеки момент щеше да тръгне. Страхил се огледа още веднъж и забърза натам. Излезе на улицата пред Зимния дворец и зяпна, без да може да каже, каквото и да било. Освен голфа, наоколо имаше поне няколко десетки леки коли, микробуси и други превозни средства със запалени двигатели и без нито един човек в нито едно от тях. Някои стояха подредени успоредно на тротоара, а други се бяха блъснали едно в друго или в околните стълбове и сгради. На стотина метра преди автобусната спирка един автобус 94 се беше обърнал малко след като беше взел завоя. Страхил се приближи до него и установи, че вътре също няма никакви хора.

– Мамка му …

Младежът вече знаеше, че днес няма да има изпит. Новата ситуация, в която се беше озовал обаче изглеждаше много по-сериозна и загадъчна, дори от античната история. Къде бяха изчезнали всички? Кога се беше случило това? Възможно ли беше да си правят някакъв номер с него? Погледна отново преобърнатия рейс и отхвърли тази мисъл. Може би тук се снимаше филм и той без да иска беше навлязъл на снимачната площадка … Или пък някаква промишлена авария или друга причина беше накарала всички хора да прекратят веднага това, с което са се занимавали и да се махнат от Студентски град, докато той е спял. А може би, ставаше въпрос за терористичен акт. Или таен правителствен експеримент. Или нападение на извънземни. Това естествено бяха глупости.

– Ехооо … Има ли някой??

Страхил изпита лека тревога от собствения си глас, който звучеше толкова самотен при липсата на други хора наоколо. Притича до ъглите на околните улици и след като се увери, че никъде не може да открие друг човек, взе решение. Огледа околните автомобили, хареса си един Mercedes CLK200, който все още беше с включен двигател, но явно не беше претърпял сблъсък и не изглеждаше особено пострадал. Отвори вратата и след като установи, че има достатъчно бензин, се настани на шофьорското място. Преди да потегли се наложи да освободи предпазния колан и да си го сложи отново. Даде си сметка, че на много от колите, покрай които премина предпазните колани бяха поставени, все едно вътре има хора. Но къде тогава бяха собствениците им???

Пое по Симеоновско шосе към центъра на София. Реши, че там има по-голям шанс да открие някого и да разбере, какво се е случило. Очакваше от тук на пътя му да има по-малко коли и очакванията му се оправдаха. По цялото продължение на булеварда откриваше само празни превозни средства и никъде не видя друг човек. Беше сам. Сам в целия квартал или може би дори в целия град. На няколко места бяха избухнали пожари. Два автомобила се бяха сблъскали сериозно и единият пушеше. Страхил се постара да го заобиколи от по-голяма дистанция. По-надолу видя огън и в една от кооперациите до пътя. Стори му се, че вижда дим и в далечината – от другата страна на дърветата в парка. Сблъска се с първото задръстване на кръстовището до Семинарията. Определено беше голямо – щеше да излезе добро оправдание пред асистента по история. А в сегашната ситуация обяснението щеше да е направо желязно.

„Няма да повярвате асистент Павлов, но в целия Студентски град няма жива душа. Сигурно са извънземните. Не можах да открия никого, а автобусът се беше преобърнал. Затова и закъснях …“

Представи си физиономията на преподавателя и се насили да се усмихне. Премина в насрещното платно, за да заобиколи задръстването. Хрумна му, че на бул. Свети Наум също ще има много коли и е най-добре да се спусне по бул. Драган Цанков. Беше прав – от тук пътят беше много по свободен и успя да стигне до светофара на стадион Васил Левски за няколко минути. Тъкмо се канеше отново да премине в насрещното платно, за да избегне колоната от празни коли преди кръстовището, когато го чу … Откъм парка се чуваше странен шум, приличащ на ръмжене.

Страхил се огледа, но не успя да различи каквото и да е сред храстите. Спря колата. Сега вече го чуваше по-добре. Нещо му подсказваше, че този звук му е познат. Излезе бавно от колата и тръгна по посока на шума. След няколко крачки го видя. Един уличен помияр стоеше разтревожено в парка зад стадиона и леко ръмжеше. Когато се приближи до него Страхил откри, че наблизо има още две кучета, които също изглеждаха изнервени. Това бяха първите живи същества, които срещаше през тази странна съботна сутрин. Приближи се бавно към първото куче, което беше забелязал:

– Спокойно, момче. Нищо лошо няма да ти направя. Няма нужда да се страхуваш – говореше със спокоен тон, докато си протягаше ръката към животното. „А може би все пак има нужда. Дали ти си станал свидетел на това, което се е случило тук.“

Кучето започна да се отпуска и да го гледа почти дружелюбно. Помаха с опашка и направи една крачка към него.

– Точно така. Ела тук. Не се страхувай!

Още не беше изрекъл последната дума, когато животното рязко промени поведението си, огледа се и започна да ръмжи. Другите кучета също започнаха да издават нервни звуци и ръмжейки тръгнаха към Страхил. Той понечи, да се отдръпне, но това не беше нужно, защото животните го заобиколиха и побягнаха през улицата, след което се скриха някъде в двора на националното радио. Младежът погледна към мястото, където бяха изчезнали. После се завъртя и огледа околната алея. Дърветата скриваха голяма част от гледката му и каквото и да беше уплашило кучетата, той нямаше как да го види от тук. Реши, че е по-добре да се върне при колата. Направи няколко крачки и в този момент всичко сякаш се разтресе от пронизителен звук, какъвто Страхил до сега не беше чувал през живота си. Идваше от изток – посока, обратна на тази, от която бяха побегнали бездомните кучета и беше изключително силен. Вероятно се чуваше в целия град.

Студентът побърза да се качи в колата, запали и потегли към кръстовището с бул. Евлоги Георгиев. От тук гледката на изток беше доста по-добра, но въпреки ясния и слънчев ден Страхил не успя да види нищо, което да привлече вниманието му. Шумът продължи още около минута и спря също толкова внезапно, колкото се беше появил. Трябваше ли да направи като кучетата и да побегне далеч от странния звук? Имаше предимството на спортния автомобил и вероятно можеше да се отдалечи на безопасно разстояние от източника на шума. Само че едва ли можеше да бяга вечно и нито знаеше къде да ходи, нито какво да търси. Трябваше да разбере, какво се е случило със света около него. Къде бяха семейството, приятелите му и всички останали? Взе решение все пак да направи една обиколка на центъра и да се опита да открие други хора. Щеше да отиде до сградите на Министерския съвет и президентството. Каквото и да се беше случило, ако някой беше оцелял в този катаклизъм, най-голям беше шансът това да са управляващите. „Все пак тях ги пазят разни национални служби, имат си протоколи за всичко, бункери, мункери и подобни. Сто на сто имат по-големи шансове от всички останали …“

Успя да премине по бул. Граф Игнатиев безпроблемно и да излезе по улица „Леге“ на площада пред президентството. Спря по средата, така че да могат да го видят от всяка от големите сгради наоколо и започна да натиска клаксона. След като изчака няколко минути, без да получи отговор, реши да излезе от колата и да обиколи околните сгради. Приближи се до входа на Министерския съвет. Беше затворен. Тъкмо смяташе да се опита да го отвори, когато усети присъствие зад себе си. Понечи да се обърне, но в този момент в лицето му беше напъхано дулото на пистолет. Една ръка го хвана за рамото и го притисна до стената. Чу ядосан мъжки глас:

– Не мърдай и не се опитвай да се обърнеш!

– Кой си ти?

– Аз съм този, който ще те убие …

Автор: Александър Александров

Към втора част.

2 thoughts on “Всички светове – част 1

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *