Този доста стар разказ експлоатира темата за влиянието, което видеоигрите и виртуалната реалност биха могли да окажат върху съзнанието на геймърите. Писан е през 2003 г. и днес – повече от десет години по-късно – вижданията ми по въпроса са доста различни. Все пак реших да го публикувам тук, за да повдигна някои въпроси в момент, когато технологиите за виртуална реалност изживяват своя ренесанс.

GAMIN’

Ник се събуди от тревожно усещане. Все още беше в полузаспало състояние и затова не можеше да прецени дали шумът от приближаващите виетнамски хеликоптери е реален или е остатък от съня му. Усещаше, че те идваха и вероятно скоро щеше да бъде в обсега на оръдията им.

Обърна се на дясно – Катрин още спеше до него. Той се претърколи от леглото, стана и се опита да излезе от стаята, препъвайки се в захвърлената на пода компютърна клавиатура.

Влезе в кухнята. По неразчистената маса се търкаляха няколко кутийки от бира, чинии и един недояден хамбургер.

Опитвайки се да не обръща внимание на главоболието си, Ник сложи кафе в автоматичната машина и се отпусна на стола. Не можа да се отърси от чувството, че го следят. Наостри слух, но не различи нито тихия шум от стъпки, нито ръмженето на бронирани коли или хеликоптери.

Беше сам.

Сам, в собствената си кухня, на седмият етаж на кооперацията, в която живееше. Зае се да сипва кафе в стъклената чаша, добавяйки мляко и подсладители.

Нападението го изненада в момент, когато беше най-неподготвен. Първият хеликоптер се спусна над него, обстрелвайки с картечниците си мястото, където беше стоял само преди секунди. Ник скочи в страни, опитвайки се в движение да намери прикритие. Една табуретка падна с трясък до него. Нямаше оръжие и никъде наоколо не се виждаше подкрепление.

Вторият хеликоптер се появи точно отпред, изстреля два снаряда ,,въздух-земя” и прелетя отгоре, изгубвайки се от погледа му.

Ник чу познатия глас по радиостанцията: ,,Enemy is converging on our location!” Някъде отпред се водеше битка, за което свидетелстваха залповете на оръдията и минометите.

В този момент влезе Катрин:

– Какво става тук – попита тя сънено – чух шум и се разтревожих за теб скъпи.

– Нищо ми няма. Просто ме боли глава – това е. – Той се чудеше дали ще си проличи, че лъже. – Искаш ли кафе?

– Да – Катрин вдигна съборената табуретка и седна на нея. Взе кафеварката и напълни чашата си до горе.

В този момент последва втората атака. Няколко виетнамски хеликоптера се появиха внезапно и започнаха да обстрелват всичко наоколо със снаряди от оръдията си. Ник залегна и затърси с поглед изоставено оръжие. Изправи се едва когато опасността отмина и срещна ядосания поглед на момичето.

– Пак си бил цяла нощ в гейм-клуба! А аз се чудех защо се прибра чак сутринта. Омръзна ми да повтаряш, че спираш игрите, а след това да нощуваш по клубовете!

– Катрин, виж, … нали говорихме да спра само 3D-шутърите. Стратегиите по принцип са полезни и дори развиват логическото мислене…

– Да бе, не ми обяснявай, че сега се криеш под масата, защото вчера си играл StarCraft! – тя стана и се запъти към спалнята.

Ник се опита да я хване за ръката.

– Виж, скъпа, всеки има нужда от малко разпускане… А на мен игрите определено ми помагат.

– И сигурно затова сега те боли глава? – Катрин излезе от кухнята и затръшна вратата.

Ник се огледа тревожно и се заслуша, търсейки познат шум, по който да разбере за приближаващ противник. Предпочете да отиде в другата стая, при приятелката си.

***

Изтребителят набра скорост и се издигна над земята. Ник направи завой, насочвайки се към мястото, където трябваше да се намира виетнамската база. Мислеше за днешния разговор с Катрин, за нейната реакция и за решението й да го напусне. Момичетата нищо не разбират. Мрежата ти дава всичко – приятели, с които можеш да поприказваш истински, врагове, които да убиваш. И то без ограничения. Можеш да убиеш някой геймър десетки пъти, по десетки различни начини. Можеш да управляваш самолет, хеликоптер или танк, да отидеш до всяка точка на света, във всяка епоха от човешката история. Или в бъдещето.

-,,Move to the designated area and engage the enemy” – гласът по радиостанцията го върна на бойното поле. Самолетът пред него премина над противниковата база, обсипвайки я с бомбен килим. Ник на свой ред прелетя и изстреля своите ракети, нанасяйки нови поражения на виетнамските позиции.

***

– Ти намери ли си нова работа?

– Не още. Едно кафе, ако обичате! – Ник стоеше пред павилиона и отброяваше стотинките в ръката на продавачката. Скоро щеше да съмне. Двамата с Нио тъкмо излизаха от гейм-клуба и той отчаяно се нуждаеше от кафе. Взе чашата и продължиха по улицата.

– Всъщност работа не съм търсил сериозно. Ако ще започвам някъде обаче, трябва да е без постоянно работно време. Иначе не мога!

– Да, щото ще ти пречи да геймиш – Нио се изхили. Всъщност истинското му име беше Светломир, но всички го наричаха с ник-нейма Нио, от култовия филм ,,Матрицата”.
Двамата се запознаха на един гейм-сървър. Дебнеха се ожесточено повече от час и няколко пъти се елиминираха, докато разберат, че са в един и същи клуб. И двамата бяха луди по ,,Battlefield Vietnam” и рядко някой можеше да им се изпречи във виетнамските джунгли. Владееха всички оръжия и можеха да управляват всички видове бойна техника. Бяха едни от най-добрите и това винаги си проличаваше във фраг-класациите.

– Хайде да седнем в някоя кръчма да хапнем нещо!

– Сори, пич, not enough minerals – отговори Ник, обръщайки джобовете си на обратно и показвайки последните си два лева.

– Хайде аз ще те черпя една бира. А ти знаеш ли, че ще има турнир по ,,Battlefield Vietnam”?

– Верно? Кога?

– Другата седмица. Вчера един авер ми каза. И ще има хиляда лева награден фонд.

– Супер, значи скоро може да се видя с кинти!

Двамата седнаха в малка денонощна бирария край пътя.

– Пич, знаеш ли, че скоро в Щатите ще пуснат в продажба 3D работни интерфейси?

– Какво от това?

– Как какво? – Ник се оживи. – Това значи, че скоро всички ще браузват в триизмерен виртуален свят, също като в 3D компютърна игра. Всички сайтове и други изображения на монитора ще са триизмерни. И дори ще браузваме в триизмерна глобална мрежа!

– Искаш да кажеш, че всички ще работят в 3D-среда?

– Да. И знаеш ли кое ще е най-хубавото? Когато това стане, геймърите като нас, които отдавна са свикнали с триизмерния виртуален свят, ще бъдат търсени от всички шефове на фирми.

– Жестоко! Ще можем да си избираме в коя по-готина фирма да отидем да бачкаме. Ще ни търсят за всякакви неща, например, да обучаваме служителите за работа в триизмерна среда…

– Ще можем дори да си създадем собствена фирма за 3D-обучение.

– Да пием за това!

– Наздраве!

***

,,Добър вечер, уважаеми зрители. Вие сте с вечерната емисия новини. По-важното от деня: тийнейджър уби случаен минувач в центъра на София…

…А сега подробностите: 18-годишен младеж е нападнал в центъра на София минаващ наблизо бизнесмен, днес следобед. Тийнейджърът се е нахвърлил изненадващо върху жертвата си, нанасяйки му няколко десетки юмручни удари и ритници. Намиращите се наблизо граждани са успели да повалят младежа и да го удържат до идването на органите на реда. За съжаление обаче нападнатият мъж е починал на път за ,,Пирогов”. Все още не са известни мотивите за изненадващите действия на момчето. В районното полицейско управление то е казало само, че е действало при… самозащита!”

***

,,Полицаите нищо не разбират. Никой не разбира, … дори аз самият вече нищо не разбирам! Сигурно не е трябвало да нападам онзи човек, но какво можех да направя? Той се приближаваше откъм гърба ми, а аз дори нямах оръжие. Как мога да знам, че не е враг? Светът съвсем се обърка напоследък…”

Ник седеше сам в помещението за арестанти и се чудеше защо в реалния свят всичко е толкова сложно. Защо когато някой бъде убит, той не може да се рестартне и пак да бъде в играта. А в мрежата нещата са толкова лесни. Също като да тичаш във виетнамските джунгли.

Ник тичаше сам и в движение се ослушваше и оглеждаше, опитвайки се да различи всичко, което би могло да означава опасност. Въпреки това се изненада, когато чу зад себе си рязък глас:

– Стой на място!

Ник се обърна и насочи автомата си срещу появилия се сякаш от нищото войник. След като разпозна в него американски офицер, той свали оръжието си и отдаде чест.

– Как се казваш, младеж?

– Редник Ник, Сър!

– Добре, редник, тръгваш с мен! Трябва да превземем виетнамската база от другата страна на хълмовете!

– Да, Сър!

Двамата повървяха още десетина метра, след което залегнаха и продължиха да напредват пълзейки.

– Какво правиш, младеж?

Ник погледна нагоре, по посока на гласа, и видя над себе си един от дежурните полицаи в районното управление. Изправи се и посочи хълмовете.

– Аз трябва да отида там, Сър! Трябва да спрем виетнамците…

– Какви виетнамци?

– С кого говориш, младеж? – американският войник също беше станал и се приближи до Ник.

– Със, … ами с един полицай, Сър.

– Попитах те какви виетнамци?

– Какъв полицай, тук няма полицаи! От нашите ли е?

– Той е… Всъщност не знам…

– Тук няма полицаи. Тръгвай с мен! Трябва да заемем позиция, преди да е започнала въздушната атака.

– Младеж, спри се и ме послушай! Тук няма никакви виетнамци! Осъзнай се, ти си в ареста.

Ник го погледна с невярващ поглед, след това започна да си спомня.

– Но, аз трябва да отида…

– Казах ти, че си в ареста! Никъде неможеш да отидеш! – извика изнервено служителят на МВР.

В този момент гласът му беше заглушен от поредица от взривове, които избухнаха на стотина метра от тях, зад хълмовете. Ник видя няколко американски самолета, които се изтегляха, след бомбената атака. Чу ритмичните удари на противовъздушните батареи. Обърна се към американския офицер, който беше приклекнал зад дърветата и го чакаше с ядосан поглед. Ник тръгна към него.

– Спри, младеж! – гласът на полицая звучеше почти умолително.

Ник се обърна и отново се зачуди какво да прави. Битката зад него вече бушуваше и той знаеше, че не може да избяга просто така. Залегна, огледа се и след като не видя опасност в близките дървета и храсти, започна бавно да се придвижва напред, след американския офицер.

Автор: Александър Александров