Това е втората част на разказа за Страхил – обикновен софийски студент, който една сутрин бързайки за изпит по история, установява, че всички хора в София са изчезнали. Уплашен младежът потегля към центъра на града, чува странни шумове и дори заплашват да го убият.)
– Не мърдай и не се опитвай да се обърнеш!
– Кой си ти?
– Аз съм този, който ще те убие …
Страхил замръзна на мястото си и се опита да разбере що за противник има насреща си. Уплаши се не на шега. До вчера най-страшното нещо, което му се беше случвало, беше кандидат – студентската кампания в Софийския и може би една – две срещи с малко по-заплашителни пияни компании по нощните улици на Студентски град. А сега първо всички хора изчезваха само за една сутрин. А после се оказваше, че все пак има и някой друг наоколо, само че той заплашваше да го убие …
– Човек, моля те, нищо не съм направил!
– Млъкни, само ако мръднеш и ще те застрелям!
– От правителството ли си? – попита Страхил. Все още не виждаше своя нападател, защото беше принуден да стои с гръб към него. Всичко, което знаеше, беше, че той наистина има пистолет и очевидно нямаше проблем да го използва.
– Казах ти да млъкнеш! Не съм от правителството! Как може да ти хрумне подобна тъпа идея?
Последва кратка пауза.
– Ми, не знам. Помислих си, че само военните и правителството са оцеляли. Нали разбираш – от това, което се е случило.
– Така ли? А от къде знаеш, какво се е случило?
– Не знам, … просто … нали виждаш … – Страхил започна бавно да се обръща към непознатия. Пред него стоеше човек на около 50 години, в поостарели камуфлажни дрехи и с черен пистолет, чиято марка Страхил не успя да разпознае. Не, че можеше да разпознае която и да е марка пистолети …
– Ааа, сега пък не знаеш!
– Не знам, бе човек! Тази сутрин се събудих и тъкмо тръгнах за изпит по история, когато видях, че няма никой наоколо. И после дойдох тук.
– Да бе, да! Версията ти е страхотна. Само че аз доматите не ги ям с колците! Ще ти кажа какво е станало -ти си виновен за всичко това. Когато сте направили … каквото и да сте направили там … твоите хора са те изоставили или по някаква друга причина си останал тук. И сега ми пробутваш врели – некипели, защото те хванах. Само че аз не съм тъп. Ще те държа тук, докато не ми кажеш какво направихте с хората! А ако продължаваш да упорстваш, ще те убия!
– Ама, моля те, бе човек! Нищо общо нямам. И аз като теб просто се опитвам да разбера …
– Къде са близките ми??? Какво направихте със семейството ми??
– Как да ти обясня, че не аз съм направил нещо …
– Ще те убия!
– Добре, ето – застреляй ме! – Страхил се приближи и докосна с чело насоченото към него оръжие – Но ще си убил един невинен човек! Нямаш никакво доказателство, че имам нещо общо …
– Да, естествено, доказателство! Всички престъпници говорят така. Съдят го, той е бандит та дрънка, обаче – нямали доказателство …
– Добре, защо смяташ, че аз съм предизвикал изчезването на всички??
– Как защо – защото само ти си останал. Значи не ти е чиста работата. Иначе щяха да вземат и теб.
– И ти.
– Какво и аз?
– И ти си останал.
– Бе, я не ми излизай с това! Аз за себе си знам, че съм свестен.
– И аз знам за себе си.
– Да, обаче …
Думите му бяха прекъснати от силен рев някъде високо над тях. Погледнаха нагоре и видяха един самолет да прелита по посока на летището. Страхил го разпозна:
– Пътнически е!
– Значи има и други хора – непознатият все още държеше пистолета си към него, но гледаше нагоре и се опитваше да проследи самолета.
След малко той се скри от погледа им зад сградата на Министерския съвет. После бръмченето от реактивните двигатели започна да се променя, звукът се усили няколко секунди по-късно беше прекъснат от мощен взрив някъде по посока на квартал Хаджи Димитър.
– Мамка му!
– Катастрофира. Сигурно сте го свалили с някакво ново оръжие.
– Аз не съм свалял нищо. Стига с тия глупости – на Страхил започваше да му писва – Бързо, трябва да отидем и да потърсим оцелели!
– Ти не ми казвай, какво да правя! – непознатият стоеше с все още насочен пистолет, но се двоумеше. Накрая каза – Добре, къде ти е колата?
– Не е моя, взех я от Студентски град. Беше си отключена – Страхил го поведе към спортния автомобил.
Настаниха се. Страхил зад волана, а неговият спътник – на съседната седалка, все още с пистолет в ръка. По бул. Дондуков пътят щеше да е по-пряк, но нямаше как да се мине, заради многото изоставени коли във всички платна. Затова потеглиха по бул. Цар Освободител. Тъкмо минаваха покрай БНБ, когато телефонът на Страхил избръмча.
– Ей, какво е това??
– Май получих sms – младежът мислеше трескаво. Как така някой му изпращаше sms точно сега? Кой беше и какво изобщо можеше да означава това?
– Ахаааа, изглежда нещо се притесни, а? Явно твоите хора те търсят!
– Пак ти казвам – няма такова нещо.
– Тогава, какъв е тоя sms?
– Нямам представа – Страхил извади телефона от джоба си, докато шофираше.
– Дай го на мен!
Младежът се подчини. Непознатият започна да натиска непохватно тъчскрийн дисплея с една ръка, докато с другата все още държеше пистолета. След няколко неуспешни опита накрая прочете на глас:
– „Ще идваш ли на изпит? Filip”
– Бах! Това не може да бъде …
– Какво не може?? Кой е Филип? Какво става тук?
– Невъзможно е! Сигурно сънувам … Можеш ли да го набереш?
– Не и преди да си ми казал кой е?
– Приятел и колега от университета. Трябваше днес да се явим на изпит по антична история. Точно бях тръгнал натам, когато всичко си такова майката …
Спътникът му набра номера. Постоя малко с телефона на ухото и го изключи.
– Не вдига. Чува се някакво бучене.
– Еми той Филип е на изпита. Нормално е да не вдига.
– Какъв изпит, бе младеж! Не виждаш ли, какво става наоколо? Какви глупости говориш???
Страхил се замисли. Наистина говореше пълни глупости. След това му хрумна нещо:
– Защо не му изпратиш и ти sms? Може да стане.
Събеседникът му се замисли.
– Добре. Какво да напиша?
– И аз не знам. Започни с: „Къде си, радвам се, че и ти си оцелял …“
– Офф, на тия нови телефони изобщо не мога да пиша … Моите пръсти са големи.
– Добре, чакай малко – Страхил спря колата.
Намираха се точно пред Народното събрание. Той включи по навик аварийките и веднага след това осъзна, колко безсмислено беше това. Взе телефона и бързо написа съобщението: „Къде си, радвам се, че и ти си оцелял. Аз съм при парламента. Тук има само още един жив човек. Отиваме при разбития самолет.“ Точно привършваше, когато спътникът му извика:
– Хей, какво е това там?
– Кое? – Страхил погледна напред и в този момент я видя. Малка червена лека кола, тъкмо преминаваше през кръстовището на Софийския университет пред тях, запътвайки се към паметника на Васил Левски. Страхил бързо натисна бутона за изпращане на съобщението, даде газ и потегли след нея.
Автор: Александър Александров
One thought on “Всички светове – Част 2”