Страхил е студент по история, който една сутрин открива, че хората в цяла София са изчезнали. Сякаш са се изпарили и са зарязали своите автомобили с включени двигатели по улиците. Опитвайки се да разбере какво се е случило, той попада на въоръжен непознат, който също като него търси отговори. Двамата получават изключително странен sms от приятел на Страхил, виждат как пътнически самолет се разбива някъде в града и се впускат в преследване на загадъчна червена кола.

Виж част 1 тук.

Виж част 2 тук.

***

Един час и петдесет и две минути след събитието.

Страхил и неговият спътник бързаха по бул. Васил Левски и свиреха с клаксона в опит да настигнат червената кола, която бяха видели пред себе си. Тя обаче вече се беше изгубила някъде напред и вероятно беше завила по Дондуков. Който и да я караше, изглежда също се насочваше към предполагаемото място на катастрофата на самолета.

Младежът си даде сметка, че може и да не е добра идея да отиват натам. Каквото и да беше причинило изчезването на всички хора, вероятно можеше да се случи и на тях и нещо му подсказваше, че приближаването на взривилия се самолет не беше безопасно. Унесен в такива мисли младежът беше приближил моста Чавдар. Някъде отвъд него се виеше гъст черен дим, което показваше, че катастрофата действително в този район. Червената кола също беше спряла наблизо, а до нея стоеше млада жена и им махаше. Изглеждаше уплашено.

Страхил спря автомобила близо до нея и изскочи от него почти едновременно с непознатия си спътник. Момичето ги изгледа притеснено, видя пистолета в ръката на спътника му и попита с тревожен глас:

– Хей, знаете ли какво се е случило тук?

– Почакай, малката, първо ти ще отваряш на въпросите – непознатият беше насочил пистолета си към нея. Момичето заотстъпва.

Страхил размаха ръце и се опита да застане между тях:

– Чакайте бе хора! Стига с тези пистолети … – последното беше предназначено за доскорошния му спътник. Той обаче го изгледа с още по-голямо недоверие и извика:

– Какво? Нали не беше от тях?

– Няма никакви тях! Или и да има, това не сме ние тука.

– От къде знаеш?

– Ще ми обясните ли какво става тук и защо ме заплашвате с оръжие? – момичето беше пребледняло. Страхил се опита да я успокои:

– Успокойте се, той прави така с всички.

– Ама, разбира се, аз съм виновен. Хей, малката, защо не го попиташ от къде е взел хубавата си, лъскава кола? Само че няма да ти отговори, защото я е откраднал …

Страхил сведе поглед към земята.

– Вярно ли е? – попита момичето.

Младежът не каза нищо. Тя започна да вика:

– Страхотно, вие сте някакви бандити! Този ден не можеше да продължи по-ужасно!

В този момент беше прекъсната от вторична експлозия откъм разбилия се самолет. Тримата се обърнаха натам. Намираха се в началото на моста Чавдар и едва сега Страхил имаше възможност да огледа по-добре самолета. Или поне това, което беше останало от него. По цялата железопътна линия и околните улици бяха разпръснати части от крила, двигатели и други парчета. Доколкото можеше да види, не се различаваха човешки тела. Зачуди се кое трябва да го притеснява повече – вероятността всички на борда да са загинали или това, че самолетът може да е летял абсолютно празен, без нито един човек в него. Също като автомобилите. Също като преобърнатия автобус. Момичето наруши мълчанието:

– Аз точно си правех закуска у нас, когато изведнъж усетих нещо странно. Сякаш всичко по улиците навън притихна за момент. След това започнаха катастрофите. Излязох на балкона и видях, че повечето коли на улицата са се сблъскали помежду си или в околните сгради. Беше ужасно. Не съм виждала нищо такова, преди. Слязох да помогна на пострадалите, когато установих, че наоколо няма никакви хора. После самолетът падна и реших да дойда бързо и да разбера какво става. По пътя не видях нито един човек, освен вас.

– Да и ние не видяхме други хора.

– Какво може да се е случило?

– Не знам. Може би …

– Не знаеш или не искаш да кажеш – прекъсна го непознатият с все още насочен към тях пистолет. По лицето на момичето отново се изписа уплаха:

– Приятелят ти винаги ли плаши другите с пистолети?

– Не знам. И не ми е приятел. Срещнахме се преди половин час при Министерския съвет.

– Не й разказвай! – извика спътникът му.

– Защо, тя нали ни разказа.

– Ами ако лъже. Ако е шпионка?

– Да съм какво?!?? – тя погледна още по-озадачено.

– Виж, стига с тези глупости! Всички сме заедно в това, не виждаш ли? Целият град се е изпарил и ние сме тези, които сме останали. Не можем да си позволим да се караме помежду си или пък да си насочваме оръжия.

След това той се обърна към момичето и й подаде ръка:

– Аз между другото съм Страхил.

– Анна, приятно ми е – насили се да се усмихне тя.

Двамата погледнаха мъжа с пистолета. Той неохотно свали оръжието, прибра го във вътрешния си джоб и смутолеви:

– Красимир.

– Добрее, сега след като се познаваме, може би все пак е добре да огледаме този самолет.

– Хубаво – отговори Красимир – но имайте предвид, че все още не съм ви повярвал напълно и при най-малкото съмнително действие от ваша страна ще взема мерки!

Казвайки това, той постави ръката си до вътрешния джоб с пистолета. Страхил и Анна се погледнаха отегчено и свиха рамене. Тръгнаха към останките.

Следващия половин час тримата прекараха в претърсване на района. Успяха да открият части от личния багаж на някои пътници, но не и самите тях. Страхил тайничко се надяваше да не открият никакви хора или … части от хора. Беше сигурен, че и новата им спътничка също се чувства така. Виж за Красимир никак не беше сигурен. Приличаше му на човек, който с интерес би заразглеждал нечия откъсната ръка или крак. Точно оглеждаха и последните парчета от разбилия се самолет, когато ненадейно телефонът на Страхил отново избръмча. Тримата се сепнаха. Красимир по навик посегна към пистолета си.

– Нека позная – от приятеля ти Филип е …

Страхил извади апарата и зачете на глас: „Какви са тези простотии? От какво си оцелял? Явно яко сте се натряскали снощи :)“. Анна гледаше озадачено:

– Кой е Филип? Как успява да ти пише? Аз моя телефон го пробвах на няколко пъти и няма обхват.

– А пробва ли да пускаш sms-и?

– Не съм. Мислиш, че ще стане ли?

– Явно става.

Страхил й показа телефона си като доказателство. След това започна да пише в отговор: „Ти къде си? Нищо странно ли не забелязваш около теб? Трябва да те видя спешно.“. Изпрати съобщението и започна да обмисля ситуацията.

– Когато Филип ми отговори къде е, ще отидем при него. Щом той е ок, значи може да има и други хора.

Тръгнаха да се връщат към колите. Решиха да вземат само Mercedes-a, за да пътуват заедно. Анна паркира своята кола наблизо. Красимир предложи:

– Най-добре да се снабдим с някакви провизии от околните магазини. Сигурно ще имаме нужда от храна и вода.

– Страхотно, когато аз взема никому непотребен автомобил, ставам крадец и бандит! А когато той предложи да претарашим близките магазини, тогава всички сме готини! Това се казват двойни стандарти!

– Спокойно – Анна го потупа по рамото – Не сме искали да те обидим. Всичко е наред. Аз ще потърся медикаменти от онази аптека отсреща.

Разделиха се. Страхил и Красимир тръгнаха към супермаркета наблизо, а тя се отправи към аптеката на отсрещната страна на улицата. Вече се беше отдалечила от тях, когато видя нещо да се шмугва в сенките край блока.

– Хей, това там май е коте – каза по-скоро на себе си и се затича в посоката, в която беше изчезнало животното.

***

– Взимай предимно ядки, шоколад и захарни изделия. Ще имаме нужда от енергия – Красимир вече беше напълнил две пазарски кошници с продукти и даваше наставления на Страхил. Младежът носеше две големи бутилки с минерална вода и извика в отговор:

– Мислиш ли, че ще имаме нужда от алкохол?

– Идеята е добра, може би не е зле да вземем една – две бутилки ракия. Става и за промиване на рани, и за сгряване …

Не успя да си довърши изречението, защото в този момент чуха виковете отвън. Беше Анна. Двамата се спогледаха, захвърлиха припасите и се затичаха натам.