Светът разтревожено наблюдава нашествие от чуждопланетни космически кораби над столиците на най-влиятелните държави, докато един български средностатистически младеж установява с изненада, че извънземните търсят … точно него.

***

За Виктор вечерта едва ли можеше да продължи по зле. Не стига, че хазяинът му вдигна скандал, че е забавил наема с две седмици, а сега и Лина се опитваше да къса с него по телефона. Чудеше се, какво ли още можеше да се обърка. Замисли се, дали не беше по-добре да приеме онази работа на средиземноморските кораби и да се махне от България поне за малко.

– Слушаш ли ме, изобщо?

– Да Лина, чувам всяка твоя дума. Каза, че ти трябва време, да преосмислиш живота си и временно не искаш да се виждаме.

– Тогава защо се умълча така?

– Трябва ли да извикам от радост, мамка му …

– Виктор, нека просто да го направим за известно време. Може би за месец или нещо такова. Не се виждам с други момчета, ако от това се притесняваш. Просто искам наистина да помисля малко по-сериозно и да си отговоря на въпроса, какво да правя със себе си от тук нататък. Нали не ми се сърдиш?

В този момент обаче Виктор гледаше през прозореца като вцепенен и не можеше да повярва на очите си.

– Ехо, на теб говоря … Нали каза, че ме слушаш?!..

Той се опита да каже нещо, но все още не можеше да обели и дума, под влияние на това, което виждаше навън.

– Виктор, там ли си изобщо?

– Ъъъъ, … Лина, … У вас ли си? Можеш ли да погледнеш през прозореца, по посока към Витоша?

– Какво? Какви ги говориш! Аз се опитвам да ти кажа нещо толкова важно, а ти ме караш да гледам през прозореца … Е, виждам Витоша, тъмнина и звезди. Какво се опитваш да ми кажеш?

– Лина, то се премести! Честно, … Там имаше едно огромно светещо нещо, но излетя на запад …

– Виж какво, омръзна ми от твоите глупости! Защо никога не можеш да си сериозен, когато обсъждам с теб важни въпроси. Знаеш ли, може би в крайна сметка е по-добре да се разделим и то не само временно. Хайде, оставям те с виденията ти. Чао.

– Хей, … чакай малко …

Виктор чу свободния сигнал в слушалката и се опита да събере мислите си. Погледна пак през прозореца. Сигурен беше, че точно преди броени секунди нещото беше там – над града. Беше огромно, светещо и плавно се придвижваше, скривайки се от погледа му, оставяйки след себе си само тъмнината на нощта. Все едно че никога не е било там. Сигурно халюцинираше, едва ли можеше да има друго обяснение.

Само че това не бяха халюцинации. Същата вечер хиляди софиянци видяха макар и за кратко, как огромен, покрит със светлини обект прелетя над града и продължи към българо – сръбската граница. Малко по-късно той вече се виждаше от най-северните квартали на Белград, после – от Будапеща, а по-малко от час след това гигантският космически кораб забави ход и увисна в небето над немската столица Берлин, където остана да стои до сутринта. Приблизително по същото време други такива космически апарати се насочиха към останалите по-значими градове на планетата и също замряха над тях. Вашингтон, Токио, Пекин, Москва, Делхи бяха само част от няколкото десетки градове, сдобили се с неканени гости за по-малко от час.

Виктор, който все още беше в неведение за тези събития, беше заспал доста скоро след разговора си с Лина. Събуди го настойчивото звънене на мобилния. Беше Крис, негов приятел.

– Виктор, нещо става! Пусни си новините!

– Какво? Чакай малко … – той вече отваряше сайта на националната телевизия на лаптопа си.

– Казват, че е извънземна инвазия. Появили са се сякаш от нищото. Никой не е забелязал, кога са навлезли в Слънчевата система и как са приближили Земята.

– Крис, колко е часът? За какво говориш?

Прекъсна го гласът на говорителката по телевизията: „Кадрите са директно от Вашингтон, където в момента наблюдавате огромния извънземен кораб, застанал неподвижно над града. Около него кръжат изтребители на Пентагона, а според журналисти, предаващи от мястото на събитието, в града прииждат военни поделения, докато местните жители се евакуират. От пресцентъра на Белия дом отказват каквито и да е коментари. За сега извънземните не са предприели никакви действия.“

Женският глас беше прекъснат от друг коментатор – този път мъж: „Силвия, нека да се прехвърлим към Токио, където друг такъв космически кораб е увиснал над града, а местите власти вече провеждат евакуация на гражданите. Припомняме, че с над 34 милиона жители днес Токио е най-голямото населено място в света и евакуирането му със сигурност ще бъде сериозно предизвикателство. Получаваме информации, че извънземни космически кораби има също над Москва, Берлин, Йерусалим, Пекин и още десетки или може би стотици други градове. Останете с нашите извънредни новини, за повече подробности.“

– На телефона ли си?

– Да.

– Какво ще кажеш?

– Крис, аз го видях. Над София. Беше същото като тези по телевизията.

– Искаш да кажеш, че и София е нападната?

– Не мисля – то продължи на северозапад. Може би към Белград, или Виена, или Берлин. Нямам представа. Освен това, все още никой не е казал, че е нападение.

– Да, но трябва да имаме предвид и тази вероятност, нали?

– Предполагам, че трябва.

Нощта премина в четене на новинарските сайтове. Оказа се, че броят на корабите, за които се знаеше със сигурност е 25, въпреки че някои медии бяха увеличили тази цифра многократно. Всички телевизии предаваха кадри от водещите световни столици. Все още се очакваше изявление на лидерите на САЩ, Русия, Европейския съюз, Германия и Организацията на обединените нации. Виктор си помисли, че вероятно никой на цялата планета в този момент не спеше. Стори му се странен изборът на градове, който бяха направили извънземните. Вашингтон вместо Ню Йорк, град Бразилия вместо Сао Пауло, Делхи вместо Мумбай – изглежда, че те не търсеха населените места с най-много концентрирано население, а се бяха прицелили в административно – политическите центрове на водещите държави в света. А това означаваше първо, че те може би все пак търсеха някакъв диалог и искаха да преговарят с най-влиятелните представители на политическия елит на Земята. Което беше хубаво. Но също и, че са проучвали човечеството доста добре и знаят достатъчно за цивилизацията ни, за да са наясно в кои градове се кове световната политика. Което беше тревожно.

Все пак до известна степен будеше спокойствие фактът, че не бяха избрали за инвазията си най-гъсто населените градове по света, помисли си Виктор. Той си спомни много от филмите за извънземни инвазии, в които пришълците атакуваха задължително Ню Йорк или Лос Анжелис, с цел да поробят колкото може повече хора и да ги превърнат в хуманоидни киборги, в зомбита или просто, за да използват изчислителната мощ на мозъците им.

Той прогони тези мисли от главата си и разгледа снимките на космическите кораби. Изобщо не приличаха на летящите чинии от филмите за извънземни. Което беше повече от нормално. „Здравейте, ние сме извънземните. Извинете, че имаме наши си представи за това, как се правят звездолети и не сме се съобразили с изкривените фантазии на вашите холивудски режисьори“ – помисли си Виктор с усмивка, като се опитваше да си представи как може да изглежда говорителят на пресцентъра на извънземните. Или пък: „Здравейте земляни, възнамерявахме да дойдем с летящи чинии, но според юристите ни, щяхме да бъдем осъдени от вашите филмови компании, за използване на визията на космическите кораби от техните филми, която е тяхна интелектуална собственост. Затова се наложи да си построим други кораби.“ Щом му беше до шеги, значи всичко беше наред.

Самите звездолети имаха цилиндрична форма със заострени предна и задна страна. Бяха дълги около два километра всеки и с диаметър около 400 метра. Изглежда, нямаха разлики помежду си, поне доколкото можеше да се прецени от снимките и телевизионните предавания. Никъде не се виждаше двигател и многобройните физици, инженери и други коментатори, които бяха напълнили телевизионните студия още от ранна сутрин, явно нямаха представа как точно се движат тези апарати.

Всички държави, чиито столици бяха пряко засегнати от инвазията, бяха възприели приблизително една и съща тактика. Местното население напускаше засегнатите градове, а на негово място прииждаха нови и нови военни поделения. Президентите и останалите ръководители, разбира се, се намираха в убежиша, от където се очакваше да ръководят евентуални военни действия. Самият процес на евакуация беше предизвикал хаос на някои места. Имаше и пострадали. Повечето държави бяха обявили военно положение, но въпреки това по улиците на някои градове вече обикаляха банди от мародери.

Виктор се чу с родителите си и с няколко приятели. Някой му каза, че планира да напусне София и да се укрие в планината, а в момента събира всичко необходимо за тази цел. Предложи му да се присъедини, но Виктор отказа. Прегледа набързо социалните мрежи, които преливаха от нови подробности за новината на века, уплашени постинги от типа „Дали наистина ще ни нападнат“, сравнения с филми, различни предположения за произхода на пришълците и начина, по който са се доближили до Земята, без нито един астроном любител да ги забележи. Някои твърдяха, че корабите им направо са се материализирали в околоземна орбита, други – че извънземните разполагали с авангардна технология, която може да ги прави невидими, а трети – че това са пратеници от друго измерение, които са използвали портал между вселените, за да нахлуят в нашето пространство и да подготвят почвата за наистина голямата инвазия. Не по-малко разнообразни бяха и предположенията за техните истински намерения. Според едни, те идваха, за да помогнат на правителствата по Земята, да постигнат световен мир. Според други – искаха да прекратим опитите с ускорителя на частици Large Hadron Collider край Женева, защото застрашавал цялата Вселена. А според трети – направо щяха да ни нападнат, да ни поробят и да изконсумират ресурсите на Земята, без изобщо да комуникират с нас.

Комуникация обаче все пак щеше да има и това стана ясно със сигурност около обяд. По медиите обявиха, че ще бъде проведена безпрецедентна пресконференция на лидерите на двадесетте най-развити икономики в света, както и на Европейския съюз и ООН. Тя щеше да се осъществи едновременно от различни места по света, тъй като повечето лидери предпочитаха да не напускат своите военновременни убежища. Огромен брой медии бяха поканени, да заснемат и предават на живо събитието. То щеше да бъде координирано виртуално и на практика всеки журналист щеше да може да задава въпроси на всеки от държавните глави и висши чиновници.

Започна точно в 13:00 ч. българско време. Първоначално лидерите на САЩ, Русия, Германия и Китай казаха по няколко думи за необичайността на ситуацията, как човечеството трябвало да е сплотено, да демонстрира готовност за диалог и други подобни. След това изплюха камъчето. Оказа се, че току що е пристигнало съобщение от един от извънземните кораби, с предложение за среща. Последва кратко мълчание, след което в ефира на всички телевизии по света прозвуча самото послание от чуждопланетните гости. Беше съставено от английски думи, изговорени в радио или телевизионни предавания и подредени така, че да създават нови фрази:

„Граждани на света, бихме искали да се извиним за безпокойството, което ви създадохме. Знаем, че предизвикахме безредици и много други проблеми, но причината да дойдем тук е от огромно значение за човечеството и в пъти превишава по важност последиците от нашето идване. Голяма опасност грози човечеството и нашата цел е да я предотвратим. За да комуникираме по-ефективно с вас, ще поканим малка група хора на среща в главния ни космически кораб, който намира над град Берлин. Хората, с които бихме искали да се срещнем, не са известни политици или обществени лидери и може би ще се изненадате от това, че те са на пръв поглед съвсем случайно избрани индивиди от вашето общество. Нашият избор обаче не е направен случайно, а е добре обоснован. Ще очакваме групата да бъде изпратена в близост до космическия ни кораб, когато е готова. Гарантираме за нейната безопасност. Ето и данни за членовете й: Стивън Тери, понастоящем живее в град Ипсуич, Великобритания, с номер на личната карта …“

Докато слушаше имената, Виктор се зачуди от къде имат толкова подробни данни за хората по света, но след това се замисли, че за извънземните може би не представлява проблем, да проникнат в електронните бази данни на институциите ни. Това, което наистина го вцепени, обаче беше едно от следващите имена в списъка:

„Виктор Стефанов, понастоящем живее в град София, България, с номер на личната карта …“ – последва номерът на неговата собствена лична карта.

Младежът стоеше като замаян. Опита се да се сети за някаква причина, която да обяснява това, което се случваше. Проблемът беше, че просто не можеше да си подреди мислите и да се възстанови от шока. В крайна сметка това не можеше да е вярно. Или беше някаква безумна шега, или може би щеше да се събуди всеки момент и да открие, че никакви извънземни не са идвали. Мислите му бяха прекъснати от мелодията на мобилния телефон. Беше Лина:

– Вик, там ли си? Това, което съобщиха, не беше ли твоята лична карта?

– Значи и ти си го чула? Точно си мислех, че полудявам.

– Но как е възможно? Имаш ли някаква идея, защо биха избрали теб?

– Никаква, аз съм средностатистически лузър, който вчера дори беше зарязан от гаджето си.

– Виктор, криеш ли нещо от мен? Току що по всички телевизии на планетата обявиха твоето име, а ти твърдиш, че си нямаш понятие …

– Казах ти Лина, аз съм също толкова изненадан, колкото и ти.

Той чу полицейски сирени на улицата. Погледна през прозореца и видя няколко коли на полицията, да спират пред входа му.

– Лина, ще ти се обадя след малко.

– Какво става Вик, при теб ли се чуват тези полицейски сирени.

„Интересно, от кога станах Вик“ – помисли си той, а на глас каза само:

– Да, ще се чуем след малко.

Затвори телефона малко преди звънецът на вратата да започне да звъни. Отвън имаше двама полицаи:

– Добър ден, вие ли сте Виктор Стефанов?

– Да, изглежда съм аз.

– Може ли да видим личната ви карта?

– Да, разбира се. Заповядайте – влезте.

В този момент телефонът зазвъня отново. Виктор закрепи апарата между рамото и ухото си и продължи да търси документите си.

– Да, мамо … И аз нямам никаква представа … Не се тревожете … Не, всичко е наред … При мен има двама полицаи … Трябва да затварям сега … Да … Разбира се, че ще ви се обадя след малко … Чао.

Той намери личната си карта и я подаде на представителя на МВР. Последният я погледна и му я върна, след което каза:

– Господин Стефанов, наредено ни е да ви вземем с нас.

– Така ли? И къде смятате да ме взимате?

– Това не можем, да ви кажем, защото и ние не знаем. Сам ще се съгласите, че обстоятелствата са изключително необичайни, господине. Но аз самият гледах предаването по телевизията преди малко и за себе си съм сигурен, че вашата безопасност е от огромно значение.

– Хм, изчакайте, да си взема някои неща и тръгваме.

Виктор взе раницата си, събра вътре лаптопа, фотокамерата си и един резервен чифт дрехи, след това взе парите, телефона и документите си и тръгна след служителите на реда. Навън го очакваха още няколко хора с полицейски униформи и цивилни лица, един от които го прикани да се качи на задната седалка на една от колите, чиито сирени все още бяха включени.

Потеглиха. Скоро се включиха в потока от коли на Цариградско шосе и стана ясно, че се движат към летището. Булевард Брюксел беше затворен само за тях. Не, че имаше кой знае колко коли по улиците – всички предпочитаха да стоят по домовете или офисите си и да гледат новините. Колоната от полицейски автомобили влезе на самата писта на летището и спряха. Известно време нищо не се случи.

– Хей, някой знае ли, защо чакаме? – Виктор започваше да се изнервя.

Никой не му отговори, но чакането не продължи дълго. След малко голям военен самолет се приземи на летището и направи поредица от завои, доближавайки се към тях. Беше на Съединените щати. Тяхната кола се приближи и спря в близост до вратата на самолета. Изкачиха се по току що поставената стълбичка за пътниците, вратата се отвори и от вътре се показа руса жена във военна униформа, на възраст между тридесет и четиридесет години.

– Лейтенант Вера Сикорски – представи се тя на английски.

– Приятно ми е, аз съм Виктор Стефанов.

Дамата го погледна хладно и не отговори на подадената му ръка. Кимна на двамата цивилни полицаи, които го доведоха, след което те си тръгнаха. Американката (че е такава Виктор разбра по униформата й) го поведе към вътрешността на самолета, където го очакваха още няколко войници в униформи. Един от тях пое раницата от ръцете на младежа и попита също на английски:

– Сър, бихте ли предали мобилните си телефони и останалите електронни устройства.

– А, мога ли да попитам, защо?

– Най-добре просто го направете, защото нямаме време за губене – намеси се Вера Сикорски. Самолетът вече започваше да маневрира по пистата на софийското летище.

– Не съм казал, че възнамерявам изобщо да го правя. Освен това обещах, да се обадя на моите близки.

– Това не ме интересува. Инструктирана съм, да ви отведа в Берлин, а не да ви прислужвам.

– Да, но аз се съгласих да сътруднича доброволно и не помня да съм приемал, някой да се държи като че ли съм в казармата – Виктор реши, да се инати. Сикорски сви рамене.

– Аз просто изпълнявам заповеди. Във всеки случай вашите електронни устройства не могат да останат включени по време на полета, защото сигналите от тях биха могли да бъдат прихванати – след като каза това, тя стисна Виктор за ръката и претърси с другата ръка джобовете му. Извади мобилния му телефон и го подаде на своя колега, който стоеше до нея. Виктор й хвърли кръвнишки поглед, мина покрай нея и седна на една от седалките наблизо.

Не знаеше, че полетът от София до Берлин може да бъде толкова кратък. Много скоро през прозореца на самолета се очертаха кварталите на Берлин, над които се извисяваше извънземният космически кораб. Беше го виждал веднъж на тъмно, но сега усещането беше съвсем различно. Огромното, озарено от слънцето, конусовидно тяло висеше над централните части на града и караше по принцип величествената телевизионна кула на Берлин, да изглежда като незначителна подробност от фона.

На летището ги посрещна делегация от няколко черни коли, Виктор и американските военни се разпределиха в тях и потеглиха. Той не успя да види дали вещите му са в някоя от колите. Вера Сикорски седеше на седалката до него и от време на време го поглеждаше презрително. Сградата, в която ги отведоха беше в източните покрайнини на града. Може би военно поделение или друга административна постройка. Виктор беше въведен в голяма зала, пълна с хора. По средата, около правоъгълна маса бяха насядали десетина души. До него се доближи възрастен човек с американска военна униформа и се представи:

– Здравейте, казвам се генерал Питър Маккинън и отговарям за операцията по подготовката на преговорите. Заповядайте, седнете!

– Благодаря – Виктор седна на един от свободните столове наблизо.

Огледа се около себе си. Хората около масата също го изгледаха с любопитство. Досети се, че това вероятно са останалите късметлии, които по незнайно каква логика бяха призовани да участват в първите в историята преговори между човешката раса и други интелигентни същества. Бяха предимно мъже, с няколко изключения. Повечето бяха от европеидната раса, забеляза също и няколко афроамериканци и азиатци.

– Господа, докато чакаме и останалите да се присъединят към нас, бихте ли ми казали, някой от вас има ли каквато и да е идея, защо попада в този толкова важен списък с избранници?

Последва мълчание.

– Случайно някой да се занимава с астрономия или с търсене на извънземен разум? А, да има сред вас хора, изучаващи древните цивилизации, египетските пирамиди, културата на маите или изображенията в пустинята Наска?

Отново нямаше утвърдителни отговори. Стана ясно, че групата е съставена предимно от млади хора, повечето без особени научни постижения. Много от тях едва започваха кариерата си и то – предимно в хуманитарни сфери, които нямаха нищо общо с астрономията или извънземния живот. Нито един от членовете нямаше каквато и да е връзка с някой от останалите. По каква причина пришълците искаха да се срещнат точно с тях си оставаше загадка. Генерал Маккинън отново взе думата:

– Както знаете, днес вие бяхте призовани, да участвате в исторически преговори, без аналог в цялата човешка история. В момента, правителствата на най-развитите държави по света осъществяват безпрецедентно сътрудничество, за да ви подкрепят при тази среща. Единствено от вас обаче зависи, дали ще се включите в нея. Дори и да искахме, ние не можем да наложим на никого, да участва в начинание с толкова неясен край. Това си зависи изцяло от вас. Е, ще вземете ли участие?

Последва мълчание, при което някои от присъстващите се спогледаха, а други сведоха погледи към земята. Мълчанието беше нарушено от японски младеж, който стана и кимна:

– Аз ще участвам в преговорите.

След него още няколко души отговориха утвърдително. Първи се отказа един от американските представители, който заяви, че би могъл да се включи, но след като се увери, че е безопасно. След него стана Виктор:

– Генерале, пишете и мен сред участниците, но държа да се знае, че се включваме по наше собствено желание, а не на сила. Откакто започна всичко това, ме третират като военнопрестъпник. Вещите ми бяха отнети и не ми беше дадена възможност да говоря по телефона. Ако ще представлявам човечеството в първите преговори с чуждоземна раса, настоявам да ме третирате поне като нормален член на това човечество.

Чу одобрителни възгласи от останалите участници. Генралът кимна:

– Имате пълно право. Вещите ви ще бъдат върнати и ще ви осигурим телефонна линия, за да говорите с когото пожелаете.

– И още нещо – Виктор посочи Вера Сикорски, която стоеше до вратата. Погледите им се срещнаха – Не желая повече да виждам тази жена. Поведението й ме обижда.

– И това ще се уреди.

Постепенно беше сформирана група от 10 души, които изявиха желание да се включат в преговорите. Някои от тях дойдоха по-късно, тъй като в момента, в който извънземните бяха обявили списъка с имена, те бяха разпръснати в различни краища на света. След като стана ясен състават на преговарящите, те получиха право на кратка почивка. Виктор използва времето, за да се чуе с майка си и баща си, с Крис и още няколко приятели. Той им разказа, в какво се беше съгласил да участва и се опита, да убеди родителите си, че нищо лошо няма да му се случи. В крайна сметка, извънземните бяха казали, че гарантират за безопасността на парламентьорите, както и че са дошли на Земята, за да помогнат на човечеството и да предотвратят по-голяма опасност. Оставаше въпросът, защо – след като ще помагат – бяха дошли с толкова много космически кораби и бяха заели позиции над всички по-важни политически центрове на планетата, помисли си Виктор. Реши, да не тревожи родителите си с тези въпроси.

Докато летяха с хеликоптера към огромния звездолет, той си мислеше, че му предстои да представлява човечеството в може би най-важните преговори в историята, а всъщност няма никаква представа, какво да говори. Нито той, нито някой от останалите членове имаше какъвто и да е дипломатически опит. Не се бяха уговорили и кой от тях ще ръководи тази толкова странна делегация. Просто група млади хора, събрани по възможно най-случаен начин, на които се беше паднало да решават съдбата на човешката цивилизация.

Хеликоптерът ги остави на малък площад, непосредствено под предната част на космическия кораб (ако тези неща изобщо имаха предна и задна част). Десетимата слязоха, придружени от генерал Маккинън и още няколко военни и зачакаха. Бяха оборудвани със слушалки и микрофони, с които се очакваше, да могат да говорят във всеки момент с наземния щаб, а двама от членовете на групата имаха видеокамери, които щяха да предават пряко извън кораба всичко, което щеше да се случи с тях и сигналът щеше да се излъчва директно по телевизиите. Поне, ако стените на кораба не изолираха комуникацията. Не след дълго от звездолета се отдели малък летателен апарат, приземи се плавно в близост до тях и люкът се отвори. Никой не излезе от там.

– Е, предполагам, че трябва да се качим – каза един от спътниците на Виктор.

Те се спогледаха, ръкуваха се с генерала и се запътиха към извънземното превозно средство. Вътре нямаше специални места за сядане, но колкото и да беше странно (предвид скоростта, с която се движеше апаратът), полетът беше изключително плавен и те нито веднъж не изгубиха равновесие. През прозрачния покрив имаха възможност да видят как тяхното превозно средство бавно влезе в нещо като хангар, след което се завъртя и кацна. Вратата се отвори и те излязоха един по един, оглеждайки се наоколо. Намираха се в голяма зала, в която имаше още няколко подобни летателни апарати. Провериха връзката с външния свят – всичко се чуваше нормално и картината от двете видеокамери също достигаше до приемниците извън звездолета. Виктор оглеждаше малките летателни апарати, събрани в хангара. Изведнъж една мисъл дойде в главата му:

– Хей, не ви ли се струва, че има нещо доста странно в това място?

– Естествено, това е извънземен космическо кораб.

– Нямам предвид …

Прекъсна го една от вратите на хангара, която се отвори шумно. Успя да различи четири фигури, които се приближиха към тях. Телата им проблясваха с металически оттенък. Имаха по два крака и две ръце, както и най-странните и блестящи глави, които Виктор беше виждал. После осъзна, че това вероятно са шлемове. Съществата се приближиха до тях, спряха се на няколко метра и едно по едно свалиха шлемовете си. Изумлението в групата на Виктор беше огромно и в първите няколко секунди се чуха единствено възгласи на изненада. Едва след като успя да преодолее първоначалния шок, той каза само:

– Но, … вие сте хора! …

Автор: Александър Александров

(Следва продължение)