Технологичен журналист от София е поканен да присъства на пресконференция в бъдещето, където научава интересни неща за предстоящото развитие на обществото, технологиите и цивилизацията ни.
***
– Как казахте, че е името ви?
– Джарет Евънс, работя в PR отдела на британската компания CompFiction. Занимава се с разработки в сферата на изкуствения интелект.
Мъжът беше на около 30 години и стоеше пред входната врата на апартамента ми. Поканих го да влезе.
– Не съм чувал за нея, вероятно не е особено голяма.
– Ще бъде. Но на този етап е нормално да не сте чували. Тепърва предстои да стане известна.
– Разбира се, какво друго мога да очаквам, да каже един PR – пошегувах се аз – Искате ли кафе?
– Не благодаря, предпочитам да преминем направо към въпроса.
Поканих го да седне на канапето в хола, докато се опитвах да скрия учудването си. Разбира се аз контактувах с доста PR-и на технологични компании от различни краища на света, но за пръв път някой от тях се озоваваше пред вратата на дома ми. Просто така – без предварителна уговорка. При това чужденец. Всичко това беше странно, но дори не подозирах какви изненади ще ми поднесат следващите минути.
– Господин Александров, изпратиха ме, да ви поканя на пресконференция на CompFiction, която ще се състои в Лондон.
– Това е чудесно, но защо не се свързахте с мен по телефона или електронната поща? И кога всъщност ще се проведе събитието?
– Кога – е доста сложен въпрос, но ще бъде най-добре да тръгнем веднага.
– Хаха, супер. Нали не очаквате да зарежа всичките си задачи и просто така да хукна за Лондон! Имам среща след около два часа, както и други задължения …
– Бъдете спокоен, ще успеем да се върнем до тогава и няма да пропуснете срещата си.
– Но това е нелепо – бях започнал сериозно да се съмнявам в намеренията и разсъдъка на моя странен гост. Мобилният телефон беше до мен и обмислих сериозно възможността да се обадя на полицията. Мъжът проследи погледа ми и каза:
– Извинявайте! Напълно нормално е да ме смятате за луд, затова ще бъда прям с вас. Пресконференцията, за която ви споменах ще се проведе в бъдещето, от сегашна гледна точка. Аз съм изпратен, за да ви поканя и да ви придружа през това, предполагам, доста странно за вас пътуване, след което да ви върна в 2012 г.
– Хаха, бъдещето казвате …
– Точно така – 2058 година.
– Да знаете, че сега наистина ме развеселихте … Нали се сещате – някаква британска компания от бъдещето решава да покани на поредната си пресконференция журналист от настоящето и измежду всички автори и редактори по света, решава да избере един никому неизвестен журналист от България … Нали разбирате колко нелепо звучи?
– Нали вие сте Александър Александров от сайта www.technothriller.info?
– Ами, хм, сайтът си е мой, така че, да – може и така да се каже.
– Значи няма грешка.
– Разбира се, каква ти грешка. И кога потегляме към … хм… вашето бъдеще?
– След по-малко от 20 минути. Имате време да се приготвите.
Засмях се отново. Възнамерявах шеговито да го попитам дали да поръчам такси и какво точно да кажа като крайна дестинация, но се отказах. Реших да се включа в играта и просто казах:
– Аз съм готов – когато кажете, можем да потегляме.
– Сигурен ли сте, не си взехте нищо за записване.
– В телефона си имам диктофон. Друго не ми трябва.
– Е добре, щом сте напълно сигурен – чужденецът, който нарече себе си Джарет, се доближи до мен, извади от джоба си малко, наподобяващо таблет устройство, натисна няколко клавиша по екрана му и ме погледна – Всичко ще продължи по-малко от минута и няма да усетите нищо повече от леко замайване.
– Да знаете, че не изглежда много оригинално – усмихнах се насреща му – Очаквах поне да ме качите в странно изглеждаща кола, управлявана от луд професор с дълга коса. Но ако това е някаква оригинална PR акция и целта е да ми направите демонстрация на този таблет в ръцете ви, ще призная, че идеята е добра. Изглежда наистина като от бъдещето.
Бях получавал всякакви покани от името на PR агенции и техните клиенти, включително момичета, облечени в средновековни дрехи и дори цигулари, които веднъж дойдоха и започнаха да свирят в офиса, в който пишех. Защо не и „гостенин от бъдещето“, който демонстрира възможностите на най-новия футуристичен таблет. След това обаче реших да се направя на умен:
– Ако това, което казвате, е вярно и наистина можехме да пътуваме във времето, това не би ли довело до разкъсване на пространствено – времевия континиуум и до унищожаване на цялата Вселена?
– Бъдете спокоен, учените в моето време отдавна са установили, че това не може да се случи. В противен случай нямаше да поемаме този риск, разбира се. Изглежда, че Вселената има свои начини да коригира промените, извършени назад във времето и да запази цялостта си. Уверявам ви, че и друг път сме правили това – човекът изглежда си беше научил урока и играеше доста добре.
Нямах, какво повече да измисля. Замълчах в очакване събеседникът ми да поеме инициативата и да каже нещо. Продължавах да стоя до него и вече ставах леко нетърпелив, кога ще разкрие картите си. Точно щях да кажа още нещо и в този момент усмивката изчезна от лицето ми.
Незнайно по какъв начин всичко около нас се промени и внезапно се озовахме в кръгло бяло помещение, със синьо осветление, покриващо целия таван. Не помня колко време е минало преди да се опомня. Насочих въпросително очи към моя събеседник, а той просто се усмихна и едва доловимо кимна. Чувствах се леко замаян, но не съм сигурен дали това беше от пътуването, или от силния шок, който изпитах. Отново се огледах и пак се опитах да кажа нещо, но не можах. Най-странното в цялата ситуация беше бързината, с която се случи всичко. Без никаква подготовка, никакви странни придвижвания през тунели или други подобни картини, познати от филмите и видеоигрите, посветени на пътуването във времето. Това просто си беше истинско …
Сигурно щях да си остана там цяла вечност, ако вратата срещу нас не се беше отворила и Джарет не ме покани да излезем. Преминах пръв, последван от моя домакин. Озовахме се в обширно и приятно осветено фоайе, точно срещу нещо като рецепция. Симпатично чернокосо момиче ни погледна от там, поздрави ни на британски английски и ни покани да се приближим:
– Здравейте господин Александров, очаквахме ви с нетърпение. Заповядайте, това са вашите временни документи за пребиваване в 2058 г. Имате право да се придвижвате навсякъде, но само в рамките на днешния ден. В края му ще трябва да се завърнете тук, за да осигурим завръщането ви във вашето време. Желая ви приятен престой!
– Да, … завръщането – казах аз и поех две малки пластмасови карти, като все още се оглеждах глупаво наоколо.
– Това са твоят временен документ за самоличност в нашето време и журналистическата ти карта, която ти дава достъп до зоната на предстоящата пресконференция – обясни ми Джарет.
– Хм, благодаря … Ние май все пак се намираме в бъдещето, а … ?
– Хаха, по всичко личи – събеседникът ми беше развеселен – Днес е 11 януари, 2058 г., часът е 10:15 сутринта, а ние сме в Лондон, Великобритания, на Нюгейт Стрийт, в централата на компанията Time Travel – първия лицензиран оператор за пътувания във времето в света. Имаме около два часа до пресконференцията и ти предлагам, да изпием по едно кафе в заведението отсреща, докато организирам някои неща около твоето участие.
Излязохме на улицата и учудването ми беше още по-голямо, когато установих, че се намираме на съвсем нормална лондонска улица, с традиционните постройки, светофари и двуетажни автобуси. Нямаше летящи коли, нямаше високи до небесата футуристични сгради, нито хуманоидни роботи, обикалящи наоколо. Да, беше различно и със сигурност имаше много по-малко движение по улиците, но някак си това беше същият Лондон, който бях посещавал преди пет години по моите представи или преди 51 години по „тукашните“ стандарти за време.
Седнахме в една закусвалня. Джарет ме попита какво ще пия, поръчах си кафе с мляко и той натисна няколко клавиша на тъчскрийна, прикрепен към масата. Докато поръчката дойде Джарет извади странно малко устройство, с големината на кибритена кутийка, натисна единственият бутон върху него и го остави на масата пред себе си.
Това, което се случи, беше смайващо. Кутийката започна бързо да се променя, от нея се отдели странен черен облак от миниатюрни частици, който сякаш беше жив и започна да променя малкия предмет. Само за няколко секунди той порастна и придоби очертанията на преносим компютър, наподобяващ много лаптопите, с които бях свикнал в своето време. Разбирах какво става, но не можех да повярвам на очите си. Облакът пред мен изглежда представляваше рояк от наноасемблери – миниатюрни роботи, сравними с молекули, които за секунди създаваха атом по атом едно толкова сложно устройство, като персонален компютър. В далечната 2011 г., в която се събудих тази сутрин, концепцията за подобно нанопроизводство беше фикция, въпреки че вече имаше доста организации по света, които се надпреварваха да разработят наноасемблери. Изглежда, че процесът по създаването на лаптопа беше завършен, защото симпатичен женски глас проговори от него:
– Здравейте господин Евънс. Наноасемблирането е завършено успешно, нанороботите са деактивирани и вие можете да използвате безопасно вашия компютър. Коя операционна система желаете, да заредя?
Джарет натисна няколко клавиша. Забеляза учудването ми и започна да обяснява:
– Човечеството създаде първите многофункционални нанороботи през 2020 г. Само пет години по-късно на пазара се появиха и първите серийни продукти, които могат да се създават и да се разграждат по желание на потребителите, както това се случи току що. Разбира се те бяха много по-прости неща, като облекла и домакински уреди. Едва през 40-те години в продажба беше пусната по-сложна електроника, а този лаптоп, който току що видяхте, е разработен само преди година. Всъщност големият пазарен бум се случи през 2051 г., когато една сравнително малка компания за нанопроизводство пусна първата отворена платформа за разработка на приложения, базирани на нейната платформа с наноасемблери. Това позволи на стотици фирми от други сектори да създадат свои продукти – от персонални компютри, през промишлено оборудване, до мебели и обувки – подлежащи на наноасемблиране. Всъщност ще се изненадаш какви неща нося из джобовете си в момента, под формата на малки комплекси от наноасемблери.
– Предполагам. А аз си мислех, че през 2011-та сме достигнали върха на мобилността – с всичките смартфони, таблети и други джобни устройства. Но лаптоп в кибритена кутия – признавам си, че не бях подготвен за това.
– Да, мога да се обзаложа, че денят ще бъде интересен за теб – отново се усмихна той. След като написа няколко неща на клавиатурата си, той изключи компютъра, наведе се към него и каза:
– Стартирай процедурата по прибиране!
– Процедурата стартирана – отговори почти веднага женският глас и машината започна първоначално едва видимо, а после – все по-бързо – да се трансформира. Докато гледах как той все повече заприличва на изходния продукт с големина на кибрит, попитах:
– А в тази кутийка ли се съхранява цялата информация от компютъра?
– Хаха, не. От много години почти никой не пази информацията си на собствени устройства – всичко е съхранено в центрове за данни и персоналните ни устройства просто се свързват при всяко свое включване към най-близката безжична мрежа, а чрез нея – и към съответните лични информационни банки. Там е всичко – от работните архиви, личните снимки, клипове и филми, до книгите, музиката и всяко друго съдържание, което ни е нужно.
Докато казваше това, компютърът отново се беше ограничил до джобни размери, Джарет го сложи в джоба си и тръгнахме към изхода. Не го попитах, защо не плащаме сметката – просто допуснах, че това със сигурност се е случило, без да разбера. На излизане хвърлих поглед към масата, от която току що бяхме станали и забелязах как чашата, от която бях пил, започна да се изпарява пред очите ми, обвита в същия рояк от наноасемблери, както лаптопа преди малко. Предпочитах да не мисля за това, че току що съм я докосвал до устните си.
– Оо, имаме! Това изобщо не е проблем. Още във вашето време видеоконференциите вече бяха реалност, а дори и днес вероятно някои от журналистите ще присъстват като холограми. Но във времето, в което живея, всички предпочитат да пътуват на живо и да се срещат лице в лице с други хора, вместо да ги гледат през компютрите си. Още повече, че през последните десетилетия бяха създадени редица иновации в сферата на транспорта, както и в енергетиката, които направиха транспортирането на хора на големи разстояния изключително евтино, бързо и екологично.
– Като тази кола?
– О, не – това е просто такси.
– Но се движи съвсем само – без шофьор!
– Това не е толкова сложно. Първоизточникът на тази технология също може да бъде проследен до времето, в което живеете вие – още тогава много от големите американски, японски и европейски автомобилни компании са тествали технологии за автономни коли. Като казвам нови средства за транспорт, имам предвид ежедневни полети на пътнически совалки между гражданските космодруми в Европа, Северна Америка и Азия, мрежа от високоскоростни влакове, между мегаполисите, както и свръхзвукови пътнически лодки, които свързват крайбрежните градове. Колкото до енергията, нужна за всичко това – след широкото навлизане в индустрията на реактори за термоядрен синтез, вече можем да кажем, че ерата на зависимост от фосилни горива е останала зад нас и човечеството си е гарантирално нужните източници на енергия за столетия напред.
– А защо тогава не виждам почти никакви коли по улиците?
– Ха ха, може би ще ви бъде трудно да го приемете, но ще откриете, че през 2058 година почти никой няма особено желание да притежава личен автомобил.
– Но защо, вие сам казахте, че нужните енергийни ресурси са осигурени и са екологични! Защо тогава почти никой не се възползва от това? Наистина не очаквах да видя автомобили, задвижвани от двигатели с вътрешно горене, но съм изненадан, че на тяхно място не виждам стотици модерни електромобили.
– Разбирате ли, Александър, притежаването на автомобил през вашата епоха се е превърнало от решение на проблема с придвижването, във въпрос на престиж. Помислете си – ако вашите съвременници в 2011 г. се интересуваха единствено от възможността да се придвижат от точка А до точка Б, на най-ниска цена, вероятно всички щяха да си купуват най-евтините превозни средства, които могат да им свършат работа. Вместо това въпросът за марката, дизайна и екстрите в колата отдавна е заменил този за нейната чисто практическа цел. През последните десетилетия, които разделят моя от вашия живот човечеството може да не се е променило много в морално отношение, но със сигурност е преодоляло стремежа към демонстриране на статус и богатство. Никой вече не търси щастието в това да седи гордо в купчина метал, задвижвана от изгорели газове, да я нареди зад стотици други подобни метални машини и да започне да натиска систематично клаксона, придвижвайки се бавно през задръстванията. Днес преобладават масовите транспортни системи и дори автоматични таксита, като това, в което се возим, са до известна степен лукс. Личните превозни средства, с които сте свикнали толкова много във вашето време, просто не просъществуваха като концепция за придвижване през последните десетилетия.
– Г-н Александров, нямате представа каква чест е за нас, че събитието ни ще бъде уважено от журналист от миналото!
– Удоволствието от поканата е изцяло мое. След колко време ще започне пресконференцията?
– Може би около пет минути. Можете да използвате времето, за да се разходите и да се запознаете с вашите колеги.
Така и направих. Много скоро водех разговор с леко застаряващ и широко усмихнат репортер от датския вестник World Of Science, който щом разбра кой съм, започна с удоволствие да ми разказва за начина на работа и ежедневието на журналистите през 2058 г.
– Честно казано, мислех, че вестниците няма да оцелеят още няколко десетилетия, а ето, че вие работите във вестник – споделих аз.
– Така е, печатните медии не са изчезнали и изглежда няма да изчезнат и в бъдеще. Те са преживели появата на радиото, след това телевизията и няма никаква причина да си отидат в епохата на интернет.
– А какво следва след интернет? Какви са следващите канали за достъп до масмедийна информация, които през 2011 г. все още не са били създадени?
– Добър въпрос. Всъщност, доколкото Интернет Протокол си остава водещ стандарт за обмен на информация, мога да кажа, че интернет продължава да бъде водещата медия и днес. Има обаче редица новости при интерфейсите за достъп до съдържание. Може би за вас любопитна иновация биха били системите от типа brain – computer, които днес позволяват на милиони потребители по света да получават информация направо в главите си, без да се налага да извършват каквито и да било действия. Това е безценна функция за нас – журналистите, както и за много други професии, за които информирането в движение дава известни предимства. Първите системи за връзка между човешкия мозък и компютър са създадени още по вашето време, но днес те са много по напреднали. На тяхна база например са разработени цял нов клас търсачки на информация – inbrain search engines – които позволяват на всеки човек да открива бързо всичко, което някога е видял или чул, но в последствие е останало забравено в подсъзнанието му. Точно по тази причина мога сега да ви разказвам подробности, които иначе не бих си спомнил.
– Впечатляващо!
– Да, така е. Истинската промяна днес обаче не е по отношение на каналите за достъп до публична информация, а в начина, по който тя се създава. Големите, институционализирани медии, като вестника, в който работя, днес държат по-малко от 20% от пазара на медийни услуги. Останалите се заемат от отделни автори, блогъри, коментатори, граждани – активисти, както и различни мрежи и синдикати от такива незавидими източници. Всичко това увеличава качеството на журналистиката, тъй като обикновенияt човек е поставен в центъра на медийната информация, той е и създател, и потребител на новините, а големите корпоративни медии губят все повече популярност.
В този момент се чу глас от високоговорителя и аудиторията утихна. На масата, в средата на кръглата амфитеатрална зала бяха седнали четирима представители на компанията – домакин, един от които взе думата:
– Здравейте, името ми е Нейтън Уорд, говорител съм на компанията CompFiction. Благодаря на всички ви, че се включихте в тази пресконференция, която, както много скоро ще се убедите, може да се нарече най-значимото събитие в света на технологиите през последните няколко години, а може би – и десетилетия. Тема на пресконференцията е една нова, бих казал – историческа разработка, която нашият екип развива вече повече от десет години. Две години отне само детайлното тестване на всички компоненти, а още една година бе отделена за провеждане на тестове на Тюринг с хиляди събеседници и днес, след като всички те са издържани успешно, мога с удоволствие да обявя новината: компанията CompFiction създаде първия в света напълно завършен изкуствен интелект.
Тук водещият замълча, за да се наслади на възгласите в залата. След кратката пауза той заговори отново:
– Нарекохме нашето творение Брайън и в момента, той е в процес на изучаване на човешката история, общество, бит и култура, както и на научните ни достижения. Или казано по друг начин – той все още ходи на училище. Същевременно планираме поредица от срещи и тестове с водещи световни учени, философи, както и с обществени организации, включително ООН, с идеята всички те да се убедят за себе си и да потвърдят, че Брайън наистина е пълноценен разум, а не просто по-съвършена компютърна програма. По същество той е крайния продукт на дългогодишната работа на нашите изследователи, които още преди повече от десетилетие си поставиха за цел да създадат система от алгоритми, която да може да се обучава сама, да реагира на база на наученото, да води пълноценни разговори с човешки същества, както и да решава разнообразни проблеми. Резултатът наистина е впечатляващ и аз съм убеден, че човечеството ще може да извлече огромни предимства от съществуването му. А сега, имате думата за въпроси.
Въпросите продължиха повече от три часа, през които представителите на компанията разказаха как е създаден първият изкуствен интелект в историята на човечеството и обясниха, че той ще бъде предоставян на разположение на различни научни институции и частни компании, за решаване на трудни задачи, срещу определена такса. Най-голямото предимство на Брайън било, че той може да съчетава работата с един от най-мощните суперкомпютри в света, притежаван от CompFiction, с обикновената човешка комуникация, позволявайки на използващите го да му поставят много по-прецизно различни научни проблеми.
Не липсваха и тревожни въпроси за начина, по който се осъществява контрол върху изкуствения интелект и за възможностите той да започне да действа против своите създатели. Говорителят на CompFiction побърза да успокои негативно настроените журналисти в залата с обяснението, че създавайки Брайън, екипът на компанията е мислил преди всичко за безопасността на проекта.
– Изкуственият интелект е в непрекъсната изолация от каквито и да е компютърни мрежи и не може да се свързва с други устройства, извън сървърния комплекс, в който е създаден. Още от самото си начало, разбира се, проектът е под непрекъснато наблюдение на инспектори от Международния съвет за регулация на научните изследвания, който е дал одобрението си за всяка от фазите на разработка. Уверявам ви, че Брайън е абсолютно безобиден и може единствено да бъде в помощ, но не и във вреда на нашето общество.
– Зачудих се какво ли представлява въпросният международен съвет. Никога не бях чувал за такава организация. Моят придружител Джарет, с когото бях тръгнал на това пътешествие, обаче забеляза учудването ми и веднага обясни:
– През 2045 г. в различни държави по света възникна едно ново движение, което се обяви против липсата на обществен контрол върху много от новите сфери на научни изследвания. По онова време човечеството вече развиваше технологии за наноасемблиране, които теоретично можеха да излязат от контрол, бяха създадени първите миниатюрни черни дупки в ускорители за частици, пътуването във времето беше реалност. Все изследователски сфери, които предизвикваха страх сред обществото, също както и изкуственият интелект днес. Разбира се, повечето хора продължаваха да подкрепят науката в най-общи линии, но възникна въпросът за обществената регулация на някои иновативни научни сфери, които притежават потенциал да предизвикат мащабни катастрофи, а теоретично – дори края на света. Проблемът беше, че единствените, които можеха да отговорят достатъчно компетентно дали някое ново изследване е опасно, бяха или самите учени, които се занимаваха с него, или техни конкуренти, а тези варианти просто нямаше как да предизвикат доверие сред широката общественост. Новото движение стана толкова популярно и дори в много държави по света, негови представители спечелиха места в националните парламенти или бяха избрани за европейски депутати. Влиянието на тази обществена група нарасна много и резултатът беше създаването на Международния съвет за регулация на научните изследвания, който обединява представители на академичните кръгове, неправителствения сектор, технологични компании, политици и масмедии. Всички държави, в които се провеждат по-значими научни проекти, членуват в него и всяко изследване в потенциално опасни сфери на науката задължително минава през процедура на одобрение или отхвърляне от съвета.
Докато моят събеседник ми разясняваше това, въпросите вече бяха към приключване. Точно когато пресконференцията отиваше към края си, говорителят отново взе думата и каза:
– Тъй като на днешното събитие имаме удоволствието да ни гостува представител на медиите от далечната 2011 г., мисля, че е важно да му позволим също да зададе своите въпроси. Г-н Александров, искате ли да попитате нещо?
Усетих всички погледи върху себе си. Помислих си, че от позицията на човек, пропуснал последните петдесетина години, сигурно няма как да задам адекватен въпрос. Въпреки това попитах:
– Ами, хм, … този Брайън … можем ли, да поговорим с него?
По възгласите на останалите колеги, усетих, че и на тях идеята им се струва добра. Говорителят на CompFiction се усмихна:
– В интерес на истината очаквахме този въпрос. Затова сме приготвили защитена връзка до компютъра, в който се намира Брайън и ще ви предоставим възможност да поговорите с него. Разбира се, той няма лице и не можете да го видите, нито той вас. Затова пък може да разпознава глас, както и значението на думите ви. Може да останете изненадани от това, колко пълноценен разговор бихте могли да проведете с него.
Последваха нови възгласи на одобрение, след което един от служителите на компанията постави в близост до своя микрофон малко устройство и го включи. В залага се чу леко изпращяване и настана тишина.
– Брайън е на ваше разположение – заяви говорителят на CompFiction.
Посегнах към своя микрофон, включих го и казах:
– Здравей, Брайън.
– Здравейте, господине – отговори дигиталният глас след кратко забавяне.
– Можеш да ме наричаш Александър.
– Добре, Александър.
Помислих малко, след което добавих:
– Как се чувстваш, Брайън?
– Не мога да разбера въпроса.
– Ех, няма значение. С какво се занимаваш напоследък?
– Обучавам се.
– И какво ново научи днес?
– Днес моите създатели ме снабдиха с нова информация на тема физика и астрономия. Научих много за устройството на нашата Слънчева система, другите звезди, екстрасоларните планети, галактиките. Оказва се, че светът, в който живеем, е едно изключително малко място, в сравнение с цялата Вселена.
– Май си прав, Брайън. Доста интересно, нали?
– Така изглежда.
– Ти как мислиш, дали космосът е безкраен, или все пак има край? – въпросът ми предизвика усмивки сред колегите около мен.
– Все още не разполагам с достатъчно информация, за да отговоря на този въпрос, но се надявам някой ден да мога да ви кажа.
– Хаха, това би било чудесно, Брайън.
– Съвсем правилно сте забелязал – днес пушенето се практикува само от малки екстраваганти общности, подобно на нелегалните автомобилни състезания по ваше време или на използването на дигитални наркотици. Най-често можете да срещнете пушачи в няколкото латиноамерикански и африкански държави, в които все още тази дейност е позволена от закона и процъфтява пушаческият туризъм.
Влязохме в сградата на Time Travel, от която беше започнало моето пребиваване в бъдещето и се отправихме към фоайето, където отново ни чакаше чернокосото момиче.
– Чудя се – казах аз, докато служителката довършваше административните формалности около престоя ми – … какво ще промени това. Имам предвид този Брайън, който компанията ви представи днес. Не е ли той все пак една фикция – просто по-съвършен софтуер, инсталиран на суперкомпютър, на който ние сме готови да придадем интелигентни черти, без наистина да ги притежава.
Тръгнахме към помещението за прехвърляне във времето. Джарет мълча известно време, след което каза:
– В крайна сметка, Александър, какво сме ние самите? Не сме ли просто един по-съвършен софтуер, инсталиран върху много по-мощни биологични компютри, който е определил сам себе си за нещо по-важно от останалите форми на разум във Вселената? – попита той, докато аз влизах в познатото ми осветено в синьо помещение. Джарет остана отвън, усмихна се и добави – Ако да си разумен, означава да се поучаваш от грешките си и да променяш своето бъдеще, то дори ние – хората – изглежда все още не сме съвсем готови за този етикет. А ако вярваме на учените от компанията, за която работя, Брайън също ще има този шанс, тъй като част от неговите алгоритми позволяват именно да се самообучава и да се развива на база на това, което му се случва.
– Вие как мислите, той ще успее ли някога да ни задмине в своето развитие?
– Само бъдещето ще покаже – намигна ми той и вратата между нас се затвори.
Автор: Александър Александров